Какво ни кара да вярваме в лъжи? І Когнитивен дисонанс / Леон Фестингър

Замисляли ли сте се защо понякога, дори когато сте въоръжени с неоспорими факти и логика, не можете да промените мнението на някой, който е убеден в обратното? Някой, който е инвестирал толкова много в своята идея, че изглежда готов да игнорира всяко доказателство.

—
Ако предпочитате да гледате това на видео, вместо да четете, този линк към канала на “Безкраен свят” е за вас:
https://youtu.be/2_EjAOmcj9E?si=Q2gaSxp9C6aAT-pg

—
Хората се нуждаят от ред. И този ред се гради върху последователността – в навиците, в рутините, но най-вече – в убежденията. Когато едно от тези убеждения се сблъска с противоречиви доказателства, в ума ни настъпва хаос. Този вътрешен дискомфорт е наречен „когнитивен дисонанс“ от  Леон Фестингър – един от пионерите на социалната психология.

Представете си следната сцена (историята е истинска):
Чикаго, декември 1954 година. Група хора тръпне в очакване на края на света. Убеждението им е непоклатимо – на 21 декември ще настъпи потоп и само те ще бъдат спасени от… извънземни.
Минути преди полунощ всички са напрегнати, прегръщат се, някои плачат, други се молят. Но идва утрото, слънцето изгрява, птиците пеят… и светът е все още тук.
Очаква се, тези хора да признаят, че са сгрешили. Но вместо това се случва нещо изненадващо: те обявяват, че именно тяхната силна вяра е спасила човечеството. Вместо да рухнат, се вкопчват още по-здраво в своето убеждение.

Тази история попада в полезрението на младия психолог Леон Фестингър. Заедно с колегите си, Фестингър наблюдава отблизо сектата, интервюира нейните членове и описва реакциите им след провала на „пророчеството“.

Вече е започнала да се оформя една от най-влиятелните теории в психологията – теорията за когнитивния дисонанс.

Какво е когнитивен дисонанс?
Фестингър забелязва, че хората имат дълбока потребност от вътрешен ред и последователност. Обичаме мислите ни, действията ни и вярванията ни да си „пасват“.
Но когато се сблъскаме с факти, които противоречат на нашите убеждения, възниква напрежение – психически дискомфорт. Това е когнитивният дисонанс.
И вместо да приемем новата информация, често правим точно обратното – започваме да я отричаме или да я изкривяваме, за да защитим онова, в което вече вярваме.

Примерът със сектата:
В книгата „Когато пророчеството не се сбъдне“ Фестингър описва как членовете на сектата реагират след провала на апокалипсиса.
Вместо да признаят, че са били измамени, те създават ново обяснение: „Нашата вяра беше толкова силна, че Бог пощади Земята.“

Колкото по-дълбоко някой е вложил себе си в някакво убеждение – време, репутация, пари – толкова по-малко е готов да се откаже от него.

Изводите на Фестингър:
Колкото по-убеден е един човек, толкова по-трудно е да го промениш – дори с неопровержими факти.

Фестингър казва: „Кажи му, че не си съгласен – и той ще обърне гръб. Покажи му факти и числа – и той ще постави под съмнение източниците. Позови се на логика – и той ще откаже да види твоята гледна точка.“

Как това ни засяга днес?

Може би си мислите, че подобни реакции са присъщи само на секти. Но погледнете около себе си – в политиката, социалните мрежи, дори в ежедневните спорове. Колко често виждаме хора, които отричат очевидното, защото то противоречи на тяхната представа за света?

Колко пъти и самите ние сме защитавали нещо, въпреки че вътрешно сме усещали, че може би грешим?

Ярки примери имаме и по отношение на военни конфликти, идеологии и политически движения. Хората, вложили години в дадена кауза или война, са склонни да оправдават страданията си: „Ако жертвите са били толкова големи, значи каузата е била правилна.“

Големият урок:
Когнитивният дисонанс показва, че понякога не търсим истината – търсим последователност, която да крепи вътрешния ни свят. А дали, ако имаме смелостта да приемем противоречието, бихме станали по-свободни?

Въпрос към вас:
Какви са вашите наблюдения? Всеки ли живее в собствена версия на истината, която брани на всяка цена?